Първо - радвам се да те видя тук! Второ - напомни ми да променя банера на блога от "всеки вторник" на "най-важното е да сме живи и здрави".
Шегата настрана, но имам чувството, че се случва твърде често точно това - да избираме сами да се саботираме. И защо го правим и защо предпочитаме да се примирим, въпреки, че го осъзнаваме? Какво ли би казал Сартър по тази тема? До огромна степен се оказва, че концепциите за много "модерни" проблеми на психологията са били обсъждани още от древните философи, но генерациите на 20 и 21-ви век са тези, които все по-успешно успяват да поставят лъскав етикет с още по-излъскано до блясък наименование.
И ако Сартър предполагаемо не е използвал точно този термин, то той може би има по-голяма връзка с представите и ученията му за екзистенциализма, отколкото можем да си представим. Защото ако той пише за това, че човек има абсолютната свобода и това колко важен е личният избор, то би било логично идеята за самосаботажа да бъде изцяло отхвърлена и по-скоро да бъде израз на отказът от взимането на този избор. Поради различни причини, за които всеки може да намери своите извинения.
И като споменах извинения - не мога да опиша колко много успявам да открия в ежедневието си и колко нюню битки създавам със себе си и всичко в мен, защото имам страхотното желание да ги изкореня до основи. Това беше една от основните причини да започна този блог. Клопката на перфекционизма е нещото, за което съм убедена, че може най-скоростно да срине каквито и амбиции да имам за каквото и да е развитие в сферата, в която се опитвам да изградя нещо свое. И, не, не говоря за този маниакален перфекционизъм във всеки един аспект на ежедневието - далеч съм от него. Ако имах възможността да разменя местата на нещата, за които се смятам за педант, щях да го направя на момента.
Перфекционизмът за мен е малката спънка, която най-често ме спира от конкретни действия, за които не ми достига смелост или спрямо личните ми очаквания - опит, а може би самото чувство понякога граничи с тотално отрицание и на най-малката искрица самочувствие, което човек се старае да изгради. А то се гради с времето, постиженията и възможностите, които успява да си създаде.
От толкова време не чета броя книги, които ми се иска да чета. И, не, нямам извинение за това, но поне осъзнатостта не се изпарила заедно с любимите ми цитати от "Кради като артист" на Остин Клиън. Което ми напомня да я прочета отново. Винаги съм имала идеята, че човек, който може да пише добре, се формира от същия, който обича да чете и го прави - ама много. И сравнително често. И разнообразно. И тук идва парадоксът, че вместо да се надъхвам да чета, за да мога да водя по-увлекателен блог с по-интересно съдържание, го започнах с целта да намирам теми, за които всъщност да чета и автори, които да проучвам и за които да споделям. Но каквото работи в крайна сметка, нали така? Ако работи, не го чупи 🤷🏻♀️
В миналия блог пост ти споделих за проблемите, които си създадох с прекомерния screen time на телефона ми и как намаляването му промени до голяма степен менталното ми здраве. От една страна знам, че проблемът не е самото време, прекарано пред екрана (освен ако не надвишава конкретен период - всеки според изискванията си), а в това с какво запълваш това време. Пристрастяването не е шега работа и не може да се сравни със сериозните адикции, но нека не подценяваме какво влияние всъщност има върху концентрацията ни и как тепърва ще се разбира какви последствия ще има върху способността ни да помним, да се съсредоточаваме и най-вече - колко трудно е да си позволяваме да ни е "скучно" и как не осъзнаваме колко всъщност важно е това.
Не съм запозната до каква степен е неполезно константно да консумираш, да следиш най-новите сериали, да binge-ваш цели сезони за ден, да гледаш за стотен път стария любим такъв и то особено за фонов шум (обичам ви, SATC & PLL), да поглъщаш стотици минути на седмица съдържание - къде полезно, къде най-нишовите клюки или факти, но знам, че се припознавам в почти всичко това. И знам, че вече мога да осъзная къде е собствената ми граница. Кога го осъзнах? Когато изтрих конкретни приложения, когато осъзнах, че с дни не съм влизала в тях, когато научавах за новини и трендове доооста време, след като вече бяха минали своята 15-минутна слава и това всъщност ме радваше.
И тук идва основният въпрос - до каква степен сме това, което гледаме, което следим и което консумираме? С теб има почти 99% шанс да не се познаваме. Смяташ ли, че можеш да си изградиш представа за мен по това каква музика слушам, кои са любимите ми автори, кои сериали обожавам и кои филми са ме впечатлили най-много, ако ти ги споделя? Или смяташ ли, че можеш да предположиш, базирайки се на почти никаква информация за същността ми, как изглежда on repeat плейлиста ми в Spotify?
Казват, че добрите хора никога не казват, че са добри (познавам такива - потвърждавам). Предполагам това трябва да се отнася и за тези, които не си създават впечатления без да познават човека отсреща, но тук идва едно много удебелено но. Искам или не, до голяма степен предразсъдъците за конкретни неща са твърде инкорпорирани в същността ми и усещам колко трудно ми е да разделя човека от изкуството. Трудно ми е да се пречупя пред тази примитивна част от мозъка ми, която не ми позволява да подходя към конкретни хора, познати или не, и то изцяло базирани на вътрешните ми представи за правилно, неправилно, красиво, грозно и всички нюанси помежду им. Може би това, което подкрепя настройката ми, е, че поне до този момент, инстинктът ми не ме е лъгал. До голяма степен познавам себе си - знам си всички трески за дялане, познавам чертите от характера си, които биха издразнили човека отсреща, но и също толкова добре знам кога нещо (от най-безсмисленото до крайно важното) ще ми допадне и кога - не. Освен с може би най-любимия ми сериал, който в началото въобще не ми хвана интереса. Нито трейлъра, нито първия епизод. Но питаш как се превърна в абсолютно най-любимия ми? Като реших да му дам шанс. Оказва се, че може би не се познавам толкова добре, колкото смятах.
Хората също казват, че няма втора възможност за първо впечатление, но имам доброто усещане, че с годините се опитвам да бъда все по-малко крайна. И заради това оставям отговорът на теб. Смяташ ли, че си това, което консумираш?
До следващия блог пост,
🤍
11.02.25
Нещо интересно, което чух: Споделям една безкрайно любима песен на Григовор, която е и доста тематично свързана с екзистенциалната тема на първата част
Нещо интересно, което видях: Започнах да гледам Severance и се превърна в достойна част от топ 5 на любимите ми сериали
Нещо интересно в Instagram: Профилът на Дейвид Финч