Може би много хора не биха намерили общото между това, че напоследък песента, която най-много слушам, се казва Let it happen и между факта, че ако има човек, който би могъл да напише ръководство по това как да не ти се отдават нещата първоначално - това бих била аз.
Точно тези два факта всъщност помогнаха да се стигне до този момент, в който четеш тези редове на този новоизлюпен блог. Защото имам нуждата да последвам посланието "let it happen" и защото имам нуждата да изпитам дискомфорта на т.нар. процес на обучение (learning curve, за която не намерих по-подходящ превод), в който чрез опит, проба-грешка, основно грешки, усвояваме и придобиваме нови умения, нови способности.
Защото в последните години се постарах да придобия конкретни такива, да усъвършенствам определени познания и от известно време се прокрадва неприятното усещане за застоялост, за стагнация, но както един абсолютно позитивен човек (какъвто за щастие или не - не съм) би си казал - какъв по-добър момент да обърнеш внимание на тези усещания и да си дадеш възможността да използваш енергията си, да я насочиш в усилия, които да разрешат този проблем.
Този блог е едно любовно писмо към тези, които търсят креативното в себе си, които постоянно се лутат между различни крайности и все още се учат да не се чувстват виновни в моментите, когато имат нужда от това да не правят нищо за определен период от време.
В определени моменти усещам огромен прилив на креативна страст, невероятното желание да създам нещо, да творя, да взема в ръце любимата тетрадка или да отворя любимия Procreate и да хиперфиксирам върху каквото и да подхвана в рамките на часове. Има дни, в които не мога да погледна празните страници на тефтера или таблета без отвращението, което стиска гърлото ми, и онова тихо гласче, което не спира да ми повтаря, че всичко е безсмислено и това, което правя, ще бъде видяно за момент и дори няма да предизвика капчица емоция. Креативната дупка, в която бях (меко казано) изпаднала в последните месеци се отрази на всичко, което правих и всяка стъпка, която се опитвах да предприема, се усещаше като три назад.
И тук идва въпросът - как се излиза от подобна креативна д̶у̶п̶к̶а̶ бездна? Защото тази ситуация не е one size fits all и колкото креативни хора има, толкова подобни преживявания съществуват, мога единствено да споделя нещата през своята лична призма, която започва малко по малко да се изчиства (след като беше оставена да прашасва толкова време).
Първият ми враг се оказа времето, което прекарвам пред телефона си. Колко иновативно! Кой да знае и предположи, че влошаването на обема на вниманието ми (или обхват на вниманието - кой както би предпочел да го преведе) би довел до безпокойство, чувство на отчаяние и ненужно напрежение върху очите и душата. Оказва се, че в най-непродуктивните ми дни и седмици съм прекарвала между 4 и 6 часа пред телефона си, което отчасти е очаквано, имайки предвид количеството работа, което извършвам от него. И тук идва едно голямо "НО" - но ако бъда честна пред себе си мога да си кажа колко време би ми отнело, ако не се разсейвам с него и ненужните скролвания в конкретни социални мрежи, то далеч няма да бъдат между 4 и 6 часа. От началото на годината направих малки промени, които обаче оказват голямо влияние и мога да заявя, че те свалиха screen time-а на максимум 2.5 часа дневно. И това в определени дни е повече, отколкото трябва да бъде, но с единия крак пред другия смятам, че това също може да бъде подобрено.
Второто нещо, което ми помогна безкрайно много, е качественото време, прекарано с любимите хора и движението. Няма да задълбавам защо това е важно и няма да философствам ненужно (каза тя, пишейки ненужно дълги блог постове), но ще оставя една статия, която ще го направи вместо мен:
Doing Nothing With Your Favorite People Is Really, Really Good for You
Третото нещо, което осъзнах, че явно ми липсва, беше четенето и възприемането или консумирането на медия и изкуство, които резонират с душата ми. Благодарение на алгоритмите, които стават все по-персонализирани и успяват да задържат вниманието ни все повече и повече, се хващах как вече дори не търся активно неща, които ми харесват или които ме вълнуват - те сами "изскачат" и ми биват поднесени върху златен поднос.
Зачудих се кога за последно потърсих класация за филми, кога последно потърсих препоръки за конкретна ниша създатели в Youtube, кога последно отворих профила на любимия си книжен блогър и активно разгледах ревютата ѝ с цел да открия нещо ново, което да съвпадне с вкуса ми или пък да разшири палитрата ми? Не ме разбирай погрешно - обожавам тези малки наглед, но улесняващи части от ежедневието ми технологии, обичам подготвените по мой вкус плейлисти в Spotify, намирала съм чудесни нови Youtube попълнения и не бих искала да изгубя достъпа до подобни подобрения, но същевременно осъзнавам, че този "автопилот", в който се бях впуснала, не спомагаше по никакъв начин креативното ми развитие.
Благодарение на това прозрение започнах да се интересувам от историята на киното и по-конкретно да разглеждам класическите заглавия и филми, защо се смятат за такива и каква е разликата с днешното седмо изкуство. Оказва се, че ако моето 15-годишно "аз" никога не е мислило, че би гледало черно-бели филми, то сегашното ми "аз" все още размишлява върху такъв, който е гледала преди три дни. Той се казва 12 Angry Men и отчасти също е причината да започна този блог. Не, няма да бъде блог за изкуство, кино или критика към тях, защото осъзнавам собствените си възможности и лимити, а съм далеч от това да критикувам изкуство, което е създадено десетилетия преди да се появя на този свят (и ще съществува и ще вълнува хората докато медията като термин съществува).
Блогът цели да бъде креативен outlet за мислите и впечатленията ми, като с удоволствие ще споделям мнения и препоръки за всякакви видове медия и изкуство. Целта му е да продължа с осъзнатото консумиране на такива и да развивам навика да пиша в своеобразен дневник (защото с физически дневник не се получават нещата за момента). Осъзнавам и колко обеднял усещам речника си, което е меко казано недопустимо и поправянето на това усещане е една от целите ми за тази година. Приемай всичко, което четеш тук, през своята призма и не взимай със себе си нищо, което не резонира с теб самия/самата и не забравяй, че това са само и единствено разхвърлени мисли и впечатления на човек, който тепърва си потапя пръстите в това ново начинание.
12 Angry Men е филм, за който предполагам, че почти всеки киноман е видял поне веднъж в живота си. Той също така е от филмите, които бих искала да имам възможността да видя отново за първи път, за да ме развълнува отново по начина, по който го стори. Благодарение на него осъзнах, че до такава степен съм свикнала на забързани кадри, постоянен екшън, непрестанни действия, които се прескачат един друг и сцени от по броени секунди, че чак е несериозно какви детайли от него ми направиха толкова силно впечатление. На моменти изказвах гласно учудването си от това колко дълги ми се сториха конкретни сцени, как е заснето всичко това на one-shot. За мен това беше филм, който несъмнено е заслужил славата си на един от най-добрите в историята на киното, особено заради тънките подтеми и проблеми, впечатленията за които посажда абсолютно несъзнателно в главата ти. Теми и проблеми, които изглежда сякаш не са се променили с времето, нито изглежда, че сме близо до разрешаването им.
Ню Йорк, съдебна зала и членовете на журито съдебни заседатели, 12 на брой, които биват инструктирани от съдията - от тях се очаква да постигнат единодушно решение за това дали обвиняемият, 18-годишен младеж, е извършил убийството на собствения си баща. Така започва филмът, чието действие (с изключение на няколко сцени в началото и тази в края) се развива в най-топлия ден от годината, в малка заседателна зала, където дванадесетте мъже заседават и обсъждат случая, аргументите на двете страни, предоставените факти и какви заключения могат да извадят. Или поне това е цялостната идея на подобно заседание. Още в самото му начало обаче се разбира, че всеобщото мнение сред съдебните заседатели е, че дори няма нужда да дават гласност на каквито и да е противоречия спрямо обвиненията към младото момче и че то всъщност е виновно. Почти веднага започват да се проявяват характеристиките и нравите на всеки един от журито, сред които има всякакъв типаж личности, и въпреки това огромна маса от тях неглижират изцяло сериозността и тежестта на решението им. Ако те единодушно гласуват, че момчето е извършило това деяние, те няма да го изпратят в затвора за 20 години или доживот, те го изпращат на директна смъртна присъда. Прибързано, без дори да отворят дума по същество или да споделят мнения един с друг, решават да гласуват подред. Голямото учудване за тях идва в момента, в който съдебния заседател под номер 8 гласува "невинен", като отказва да вдигне ръката си при вота за "виновен". (Гледайки филма за втори път забелязах, че в момента, в който заседателите трябва да гласуват се вижда изключително отчетливо езикът на тялото на определени персонажи, които изглежда не желаят да гласуват, но виждайки доминантния брой на останалите - го правят) Това е точният момент, който предопределя цялостното развитие на филма и по самия него мога да опиша сюжета с тези думи - Мастърклас по почти невъзможното за усъвършенстване познание на изкуството да промениш нечие мнение.
За да не развалям изцяло изживяване на филма ще спра дотук, за да можеш да го изгледаш и да му се насладиш без опасността да разбереш всеки един детайл от него. На заглавната снимка на блога сложих единия от любимите ми моменти от него, може би един от най-въздействащите. Всеки персонаж носи със себе си яростта, гнева и нетърпеливостта на своите ежедневни битовизми и проблеми, виждайки ситуацията и дадената им възможност не по-далеч от собствените им носове. Сякаш виждат и припознават в ситуацията и момчето, чийто живот зависи от тях, нещо съвсем друго (или някого) ..
Ще се радвам много да ми споделиш ако решиш да гледаш филма и да ми напишеш няколко думи за впечатленията си! Идеята ми е всеки вторник да има нов блог, като ще бъда безкрайно благодарна и ако ми оставиш коментар или пък ми пишеш в Instagram, за да дадеш обратна връзка за него. Ще се постарая в края на всеки блог да споделям и нещо интересно за разглеждане и слушане всеки път.
До следващия,
🤍
14.01.25
Нещо интересно, което чух: Живото изпълнение на "To Be Alone" на Hozier
Нещо интересно, което видях: Препоръка за сериал, ама много голяма - Slow Horses
Нещо интересно в Instagram: Този пост на Остин Клиън